На 1 (13) юли 1878 г. в Берлин представителите на шестте Велики сили и на Османската империя подписват договор, с който да се уредят “въпросите, повдигнати на Изток от събитията” през 1875-1878 г. “и от войната, на която прелиминарният Сан-Стефански договор тури край”. С Берлинския договор се признава правото на българите да имат “самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на Султана”. С този акт, 482 години след завладяването на Видинското царство, се възстановява българската държавност.

Новосъздаденото княжество обхваща земите между Дунава и Балкана (с изключение на Северна Добруджа) и Софийския санджак. Неговата повърхност е 62 777 кв. км. На юг от Балкана до Родопите, Сакар и Странджа се разпростира автономната провинция Източна Румелия, чиято територия възлиза на 35 208 кв. км.
На 6 (18) септември 1885 г. в Източна Румелия се извършва преврат и български революционен комитет прокламира Съединението на областта с Княжество България. Два дена по-късно княз Александър I (Александър Батенберг) издава в Търново “Указ за Обединението”, с който утвърждава извършения революционен акт. На свиканата на 24 октомври (5 ноември) 1885 г. в Цариград посланическа конференция Великите държави и Османската империя, след разгрома на Сърбия в Сръбско - българската война, са принудени да признаят Съединението и с Топханенския акт от 24 март (5 април) 1886 г. управлението на автономната област е поверено на българския княз. От Източна Румелия обаче са откъснати и включени в състава на империята селата в района на Тъмраш, които още от 1880 г. отхвърлят административното управление на Директората в Пловдив, и Кърджалийският кантон (околия) с обща територия 1640 кв. км. След признаването на Съединението повърхността на България фактически нараства до 96 346 кв. км.

На 22 септември (5 октомври) 1908 г. Княжество България обявява своята независимост от Османската империя и е провъзгласено за царство. Независимостта е легитимирана на следващата година с подписването в Цариград на Турско - български протокол от 6 (19) април 1909 г., с който формално е узаконен актът на Съединението от 1885 г. и е потвърден българският суверенитет над цялата територия на страната.

В края на 1912 г. Балканският съюз разгромява Османската империя и скоро след това започват преговори за мир и за разпределяне на турските владения в Европа. Същевременно, възползвайки се от ангажираността на България във войната и обосновавайки се с евентуални нейни големи придобивки в Македония, Румъния поставя искането да получи компенсация в Южна Добруджа. След неуспешни българо-румънски преговори в Лондон двете страни приемат посредничеството на Великите сили и в Санкт Петербург се свиква посланическа конференция. Конференцията препоръчва България да отстъпи на Румъния град Силистра и на 26 април (9 май) 1913 г. в столицата на Русия е подписан Протокол относно българо-румънската граница в Добруджа. С това споразумение Румъния придобива град Силистра и района на запад и на юг от него в радиус от 3 км с обща повърхнина от около двадесетина кв. км.

На конференцията за мир, свикана в Лондон на 3 (16) декемри 1912 г., България, подкрепяна от съюзниците си, настоява границата й с разгромената империя на турците да минава по линията, свързваща залива Малатра на Черно море, намиращ се на юг от град Мидия с град Родосто, на Мраморно море и да опира на шийката на Галиполския полуостров. Поради противопоставянето на някои от Великите държави на тези претенции се стига до споразумението бъдещата граница в Тракия да бъде прокарана на север и, според подписания на 17 (30) май 1913 г. в британската столица мирен договор, Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз всичките си европейски владения до линията Мидия-Енос, с изключение на Албания. Принадлежността на турските острови в Бяло море трябва да бъде определена от Великите сили. Поради последвалите събития Лондонския мирен договор остава нератифициран и след няколко месеца е ревизиран.

Възникналите противоречия между балканските съюзници за поделянето на Македония, въпреки предварителната договореност между България и Сърбия за разграничаване на “спорна” и “безспорна” българска зона в тази област, предизвикват въоръжен сблъсък, който прераства в междусъюзническа война. Скоро след това румънската и турската армии нахлуват в България и тя е принудена потърси мир.

На мирните преговори, проведени в Букурещ, бившите съюзници се споразумяват за подялбата на Македония в ущърб на България, а Румъния постига ревизия на договореността от Санкт Петербург и откъсва от България Южна Добруджа с територия 7 696 кв. км. С Букурещкия мирен договор от 28 юли (10 август) 1913 г. е съкрушен идеалът за обединение на българите от Мизия, Тракия и Македония в свободна и независима българска държава.

Петдесет дни по-късно на 16 (29) септември 1913 г. в Цариград е сключен мирен договор между България и Османската империя, с който общата им граница се премества навътре в Тракия до Източните Родопи, Сакар и през Странджа. Турция си възвръща около 14 000 кв. км., загубени от нея четири месеца по-рано в Лондон.
В резултат на Балканските войни българската територия нараства с 15 491 кв. км. до 111 837 кв. км, от които 23 187 кв. км са на освободените райони в Тракия и Македония.

След избухването на Първата световна война двата противникови лагера правят усилия да привлекат България на своя страна. През втората половина на 1915 г. Царството се ориентира към участие във войната против Сърбия, в съюз с Централните сили. Българското правителство обаче настоява за териториални отстъпки от Османската империя, която е притисната от десанта на войски на Антантата на п-ов Галиполи. Преговорите по този въпрос завършват с подписването на Софийската конвенция от 24 август (6 септември) 1915 г., според която Турция отстъпва принадлежащите й земи на запад от Марица и една ивица по левия бряг на реката в дълбочина до 2 км (с изключение на градовете Одрин и Енос и техните покрайнини), а също и северозападната половина на района заключен между теченията на Марица и Тунджа и българската граница. С тази ректификация (поправка) на границата Царството придобива територия с площ 2588 кв. км и постига най-голямото си разширение - 114 425 кв км.

През войната, след разгрома на Румъния, последната е принудена да подпише в Буфтея на 5 март 1918 г. прелиминарен (предварителен) мирен договор със силите от Четворния съюз, като им отстъпва Добруджа. Два месеца по-късно на 7 май 1918 г. в Букурещ предварителните условия са потвърдени с мирен договор, според който България си възвръща Южна и част от Северна Добруджа в резултат на ректификация в нейна полза на старата граница между тях от преди 1913 г. Държавите победителки получават в кондоминиум (съвладение) останалата част от Северна Добруджа до южния ръкав на дунавската делта Св. Георги. България, която е неудовлетворена от разпокъсването на Добруджа, изисква цялата област да бъде включена в нейните предели. След преговори на 24 септември 1918 г. в Берлин е подписан протокол между Германия, Австро - Унгария, Турция и България за отстъпване изцяло във владение на последната на Северна Добруджа, а България се задължава да възвърне на Османската империя левия бряг на Марица. Така цяла Добруджа с площ от приблизително 20,6 хиляди кв. км (без делтата на Дунава - 2,7 хиляди кв. км) за пръв и последен път се озовава в пределите на Третата българска държава. За съжаление, четири дена по-късно Царството капитулира, подписвайки на 29 септември 1918 г. в Солун примирие с Антантата, а до края на войната румънският парламент така и не ратифицира договора от Букурещ, чиято валидност за Германия и Румъния е отменена с Версайския мирен договор (28 юни 1918 г.), а за България това е потвърдено в чл. 171 на Ньойския мирен договор.

На мирната конференция в Париж, проведена през 1919 г., България е унизена и съкрушена най-вече с отсъдените й несправедливи и грабителски териториални постановления. Според диктата от Ньойи сюр Сен (27 ноември 1919 г.) Царството загубва 11 278 кв. км българска земя. От тях Кралството на сърбите, хърватите и словенците присъединява 2 566 кв. км, а именно: 1. Ивица, широка средно около пет километра по долното течение на река Тимок, почти до устието му, включваща територии от Кулска околия (172 кв. км) и Видинска околия (17 кв. км); 2. Райони в басейна на река Нишава - от Царибродска околия 418 кв. км и от Трънска (земи от горното поречие на река Ерма) - 278 кв. км; 3. Водосборният басейн на горното течение на река Драговищица (Босилеградско) - 661 кв. км от Кюстендилска околия. Изброените области, известни като Западните покрайнини, с обща територия 1545 кв. км се намираха в пределите на България още от 1878 г. ; 4. Райони в басейна на река Струмица и по горното течение на река Лебница (Струмишка околия и югозападната периферия на Петричка околия) - 1021 кв. км, включени в състава на България през 1913 г.

На юг Главните съюзени и сдружени сили от Антантата (САЩ, Великобритания, Франция, Италия и Япония) откъсват 8 712 кв. км, за чиято принадлежност ще се произнесат по-късно, от които 6 499 кв. км са земи освободени през 1913 г. и 2213 кв. км, присъединени към България през 1915 г. Тяхното географско разпределение е: 1. Горното поречие на Дяволска река в Източна Македония (югозападния дял на Пашмаклийска околия) - 253 кв. км; 2. Западна Тракия - около 8,2 хиляди кв. км; 3. Двукилометрова ивица по левия бряг на Марица, разположена в покрайнините на Източна Тракия (останала в пределите на България след като Народното събрание не успява да ратифицира Берлинския протокол от 24 септември 1918 г.) - приблизително 300 кв. км. Впоследствие тези територии са поделени между Гърция и Турция.

След Първата световна война (към 1920 г.) територията на Царство България намалява до 103 146 кв. км.

През Втората световна война българската държава успява чрез мирна ревизия с подписването на 7 септември 1940 г. на Крайовската спогодба с Румъния да си възвърне Южна Добруджа в границите й до 1913 г - 7 696 кв. км и повърхността на България нараства до 110 911 кв. км. След края на войната на Парижката мирна конференция от 1946 г. България , с подкрепата и под протекцията на Съветския съюз съумява да защити териториалната си цялост и Парижкия мирен договор, подписан на 10 февруари 1947 г., потвърждава границите й от 1 януари 1941 г.

От 7 септември 1940 г. до днес международно признатите български граници остават непроменени, ако не се отчитат някои гранични спорове и съпровождащите ги спогодби и международни споразумения за: принадлежността на нововъзникнали острови във водите на Марица в граничния участък между България и Гърция; съвместното коригиране на коритото на река Тимок по границата с Югославия; урегулирането на спора с Турция, възникнал след изместването на коритото и талвега на река Резовска при устието й; определянето на обхвата на българското териториално море и на континенталния шелф и пр. Според последни изчисления територията на Република България е 110 994 кв. км.

1.07.1998

*”Ние” бр. 5-6/1998

КАРТА
MAP