MAPS
Далеч на юг, чак до Костурското езеро и ограждащите го планини, се простират най-крайните компактни поселения на българите в тяхната, очертана преди повече от едно хилядолетие, етническа територия на Балканския полуостров. Националните катастрофи през ХХ век бяха съпроводени от значително обезбългаряване на южните български области – Беломорието (Западна Тракия и Егейска Македония до Негушката планина), присъединено през 1913 – 1923 г. към Гърция, и Източна Тракия, останала в Турция. Но там, на запад от Негушката планина, между Преспанските, Островското и Костурското езера още звучи предимно българска реч. Там десетки хиляди, изоставени от нас, сънародници помнят времето на Самуил и заревото на Илинден, помнят изворите на своя произход и пазят традициите от миналото, за да не загубят народността си.
В края на ХIХ век според Васил Кънчов Югозападна Македония се населява от около 100 хиляди българи, които съставляват мнозинството от жителите на Леринско и Костурско, а в Кайлярско преобладават сред християнското население. През идващото ХХ столетие те ще бъдат подложени на непосилни насилия, преследвания и гонения, за да се откажат от българския си род и език, или да напуснат бащината си земя. В крайна сметка много от тях ще забегнат или ще се прегънат пред гръцкия фанатизъм, за да оцелеят и да съхранят духовното наследство, сътворено от техните деди.
Неуспехът на Илинденското въстание и на реформената акция след потушаването му, както и провалът на младотурската либерализация, тласват България към осъществяване на идеята за балкански съюз и подялба на Македония, която дотогава е била разглеждана като неделима провинция, чиято автономия ще доведе впоследствие до безкръвното й присъединяване към българското царство. Балканската война опроверга целесъобразността на сключения съюз, относно задачата за освобождение на българите в Македония. По Букурещкия мирен договор от 1913 г. егейският дял на областта е присъединен към гръцкото кралство и българите от Леринско и Костурско така и не успяват да посрещнат българските войници.
Три години по-късно българските войски все пак пристигат, ала се разполагат по границата и тя скоро се превръща във фронтова линия. През август 1916 г. е осъществена Чеганската операция, при която са освободени Лерин и Леринско, а авангардните части влизат в Костур, но след тежки боеве българската армия е принудена да се оттегли. След две години е загубена и войната. Единствено ВМРО остава в защита на българщината в този южен район.
Голямата илюзия след Първата световна война - режимът за осигуряване на спазването на правата на националните малцинства не подминава и Северна Гърция, където общо българите, турците и власите внушително превъзхождат по численост гърците. Гръцките държавници обаче много бързо възприемат линия на разсейване и прочистване на негръцките народности, за да намалят външния и вътрешния натиск и да игнорират проблема за малцинствата. Със заселването на огромни маси гърци - преселници от вътрешността на страната, от Мала Азия, Източна Тракия, Понт, Кавказ, България и Русия, правителствата в Атина успяват за кратко време да елинизират източните и централните райони на завоюваните македонски земи. Единствено на запад българите остават мнозинство. Според някои сведения от Леринско и Костурско се изселват само около 5 хиляди българи християни и приблизително толкова българи - мохамедани, а се заселват 21 хиляди гърци. И макар че Албания присъединява района на Долна Преспа (западните покрайнини на Леринска околия), населен с българи, разединявайки ги в този толкова български край, тяхното внушително присъствие в Северозападна Гърция не се нарушава.
През 1924 и 1926 г. гръцките правителства са принудени последователно да признаят пред България и Югославия “славофоните” в Кралството за българско или сръбско малцинство, но парламентът отказва да ратифицира и двете споразумения и те не добиват малцинствен статут. В 1936 г. режимът на диктатора Метаксас им забранява със закон да говорят на родния си език. Хиляди са малтретирани, някои дори са заточени на островите в Егея, само защото говорят на български.
В 1941 г. българските войски отново достигат до границата под Битоля. Въпреки настояванията на правителството на Филов пред германците, към Обединена България да бъде придаден района на Лерин, териториите на Югозападна Македония са поделени между Италия и Германия. Леринско и Кайлярско остават под администрацията на гръцкото колаборационистко управление, докато Костурско е включено в зоната контролирана от Италия и албанските й марионетки. Следващите 8 години са времето на едни от най-славните борби на българите в този край, в стремежа им да получат самостойност и да се съберат наедно с братята си от Мизия, Тракия и Македония.
В размирните години на войната основна грижа на България в тези земи става защитата на българското население (съставляващо около 250 хиляди души в териториите на запад от река Струма) от изстъпленията на местната администрация и от набезите на партизански и разбойнически групи срещу беззащитните български села. Към германските комендатури в южномакедонските градове са изпратени български офицери за свръзка между двете армии. Те успяват бързо да сформират на много места доброволчески части за самоотбрана, съставени от българи. Тези милиции са първия зачатък на българско самоуправление в района.
Малко преди смъртта си, в средата на август 1943 г., цар Борис III се споразумява с Хитлер, България да заеме военно Леринско и Костурско (Италия вече е излязла от войната). Неочакваната му кончина осуетява този проект. В хаоса на следващата година, загубили търпение, българите организират прочутата местна “Охрана”, начело с Георги Димчев, с която фактически установяват българска власт в района. Три месеца по-късно България се отдръпва от фашистката коалиция и се оттегля от новоприсъединените земи в Югославия и Гърция. В Югозападна Македония след изтеглянето на германските войски е възстановена гръцката власт.
Към края на войната набират сили комунистическите и антифашистки формирования на българите от Егейска Македония. Създава се техен Славянски народоосвободителен фронт, който се придържа към македонистките тези за произхода на славянското население на Македония, поддържани от Коминтерна и Югославската комунистическа партия. След провала на българското обединение местното население се уповава на обединение с новообразуваната югославска федеративна македонска република или се надява поне да получи малцинствени права в рамките на гръцката държава. Проюгославската му ориентация и сътрудничеството с демократичните и антимонархистки организации обаче предизвиква реакцията на гръцките националисти.
По време на Гражданската война в Гърция (1946 - 1949 г.) българите от Македония застават на страната на левите сили, от които очакват признаване на изконните им народностни права. Българските бойци съставляват почти половината от личния състав на Демократичната армия на Гърция. Войната придобива национален оттенък. Срещу българите се насочват най-яростните атаки на гръцките националисти. След разгрома на движението настъпва разорение на техните селища и поминък.
Според Стоян Киселиновски, историк от Македонската академия на науките в Скопие, по време на гражданската война от Егейска Македония в страните от Източна Европа (предимно в Югославия) емигрират около 50 хиляди македонци (македонски българи), много от които са деца, изпратени в чужбина, за да бъдат спасени от гибел и лишения. Част от тях преминават през България. Тук за децата се полагат специални грижи, но, поради погрешните схващания на тогавашните власти, по-късно те са препратени в други държави от Източния блок, където много от тях живеят и до днес.
Пак според Киселиновски в Северна Гърция през втората половина на 40-те години са убити около 20 хиляди македонци (македонски българи). 46 техни села във Воденско, Леринско и Костурско са напълно унищожени. Започва обезбългаряването и на западната част на Южна Македония, оцеляла като български край след войните от началото на века.
През втората половина на столетието се засилват асимилационните процеси. Гръкоманите (бившите патриаршисти) бързат да проявят своята лоялност към гръцката държава и започват да се разграничават дори и от майчиния си език. През 50-те и 60-те години, поради влошеното икономическо състояние на страната, много българи емигрират в Америка и Австралия. Други се разселват из вътрешността на Гърция и се откъсват от корените си. Все пак повечето остават по родните краища. Към настоящия момент те преобладават сред населението в Леринско и в северната част на Костурско, въпреки, че гръцките власти не допускат завръщането на политемигранти от негръцки произход.
Надеждите на тези хора днес са насочени към демократичния процес в Гърция, но също така очакват закрила и подкрепа от Република Македония. За тях България е един блян, неосъществима мечта, защото през последното половин столетие българската държава ги беше изоставила. Единствено ВМРО - СМД се застъпва за съобразяване с исканията им. Бюрократизиралите се институции продължават да нехаят. А там нашите сънародници още ни чакат. Искат само да си припомним, че и те са българи, за да изявят пълноценно народностната си принадлежност.
12. 07. 1994
*”Зора”, бр. 27/1994;
“Българите са мнозинство в Костурско и Леринско” - “Македония”, бр.30/1995
Табл. №1 Населението
на българските околии в югозападната част на Македония от 1900 до 1981
г.
| Година |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
1981*** | ||
| Народност Околия* |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| Лерин |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| Костур |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| Кайляри |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
| Общо |
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
|
** Български статистики
*** Гръцки статистики
“ Без Кайлярско
КАРТИ
MAPS