1. Странната подялба на Македония.*

Разделителната линия на 1878 г. в историята на Балканите бележи началото на съвременната епоха на експанзионистичен подем сред балканските народи и мъчително установяване на граници между тях, чрез консолидирането им в държавни формирования, неотговарящи в повечето случаи на тяхното разселване и стремежи. Противопоставящото припокриване на зоните на присъствие и интереси, сблъсъкът на ангажименти и претенции в контактните, междинните пространства, изпълващи широки полета около националните ядра (доколкото може да се говори за такива), получават своя потенциал за бъдеща реализация в поредица от конфликти именно на Берлинската конференция. Сърцевината на тази конфронтационна полоса беше Македония.

След Руско-турската война от 1877-1878 г. четири балкански държавици обграждат от три страни османската провинция Македония. Княжество България и Източна Румелия, благодарение на пълното преразглеждане на Санстефанския прелиминарен договор за мир, се оказват нейни съседи, наместо тези три дяла от Целокупна България да останат обединени в една държава. Освен това Сърбия, с присъединяването на средното поречие на Южна Морава, и Гърция, добила през 1881 г. Тесалия, си отварят коридори към Македония, които се оказват в много по-удобна близост до основните оси на областта: Скопие - Солун и Охрид - Кавала. Впоследствие, при неминуемата подялба на областта, тези подходи към нейната вътрешност ще окажат решаващо влияние при разпределянето на територията й.

През 1878 г. с Берлинския договор от 1(13) юли за първи път се предоставя възможност в областта Македония да се установи полуавтономен режим в рамките на Османската империя, наедно с останалите й европейски провинции. Според чл. 23 от Берлинския договор те трябва да устроят свое вътрешно самоуправление по подобие на статута на о. Крит. Нежеланието на Високата порта да изпълни това постановление реално и равноправно за християни и мохамедани предизвиква многобройни антиосмански брожения и бунтове, две войни (Гръцко-турската от 1896-97 г. и Балканската от 1912-13 г.) и неколкократни намеси на Великите сили за налагане на областно самоуправление на размирните балкански вилаети. Едва през 1896 г. се въвеждат първите полуформални реформи за осигуряване на представителство в местната власт на цялото население на европейските провинции на Турция, но те се оказват безплодни. Външната намеса от страна на Великите държави достига своя връх с британското предложения за автономия на Македония от 1908 г., ала и то е отхвърлено с идването на власт на младотурците. Въпреки международните усилия за еманципиране на християните, консервативната империя, водена от Халифа на мюсюлманите, отказва да се промени.

През 1912 г. албанците използват отслабването на централната власт в западните райони и техни въстанически отряди, подкрепени от турските гарнизони в Скопие и Велес, овладяват големи пространства в Албания, Косово, Македония и изискват автономия. На 18 (31) август с. г. султанът издава ираде, с което вЯнински, Шкодренски, Косовски и Битолски вилаети (последните два обхващат Западна Македония) албанците получават широки права и привилегии, съставляващи фактически един полуавтономен режим за съхраняване на мюсюлманското надмощие. В Македония започва подготовката за поставянето на вътрешни граници.

По-малко от два месеца след албанския пробив Балканският съюз влиза във война с Османската империя. Албанската инициатива е поставила началото на разпределението на османските владения в Европа и балканските държави следват естествения ход на разпад на турската хегемония на полуострова. В началото на 1912 г. България и Сърбия вече са се договорили в таен анекс към сключения между тях съюзнически договор за зоните на интереси в Македония. Въпреки съществуващата двусмисленост в текста, Сърбия признава на България правото да присъедини териториите на изток от р. Струма, а останалите райони на Македония би трябвало да се обособят в автономна област. Ако това не стане, което почти се подразбира от контекста на тази разпоредба, Северозападна Македония се отделя в спорна зона (приоритет в нея ще има Сърбия), за принадлежността на чиито територии окончателно ще се произнесе руският цар. Към останалата безспорна зона Сърбия няма да има претенции. Проблематично остава разграничаването на териториалните аспирации за разширение в Македония на България и Гърция, които също влизат в съюзни отношения.

Балканската война приключва с успех за съюзниците и с разгром на империята и албанските автономисти. Войските на четирите съюзени държави (в Балканския съюз влиза и Черна гора) окупират почти изцяло османските владения в Европа, но възникват спорове за тяхното реално разпределение, а външната намеса предотвратява подялбата на Албания. Сърбия и Гърция са решени да запазят завоювания коридор между тях по долината на р. Вардар, след като Сърбия е отрязана от достъп до Адриатика през албанска територия, и сключват съюзен договор на 19 май (1 юни) 1913 г., фиксиращ границата помежду им и с България приблизително по демаркационните линии, но все пак в ущърб на последната. Изнервени от оспорването на предвоенните договорености със Сърбия, българите атакуват прибързано и разконцентрирано позициите на своите съюзници, предизвиквайки междусъюзническа война, която завършва с национална катастрофа.

На свиканата в Букурещ мирна конференция Сърбия и Гърция значително надхвърлят в претенциите си наскоро набелязаната програма за придобивки от антибългарското им съглашение. С Букурещкият мирен договор от 28 юли (10 август) 1913 г. първата присъединява Вардарска Македония (26 х. кв. км), а гърците получават големия пай - Егейска Македония (34 х. кв. км). За България остава Пиринска Македония (8 х. кв. км). Сърбия и Гърция утвърждават границата помежду си с Белградския договор от 3 (16) август с. г., а границата им с Албания е първоначално дефинирана с протокол на Лондонската посланическа конференция от 11 август. Според него трябва да се създадат две международни комисии, които на място ще проучат обстоятелствата и ще очертаят окончателно пределите на получилата независимост Албания. До края на годината приключва работата само по южния участък на албанската граница, до Охридското езеро, но дори и там тепърва предстоят спорове, сблъсъци, уточнения, промени.

На Лондонската мирна конференция се поставя и въпросът за принадлежността на егейските острови. Решено е полуостров Атон, който по това време е бил считан за остров поради прокопания в античността канал през неговата шийка, да получи статут на екстериториалност, ако и да се намира под гръцки надзор. Съдбата на останалите турски острови в Бяло (Егейско) море, между които най-големият остров, намиращ се в близост до македонското крайбрежие - о. Тасос (от средата на ХIХ столетия той принадлежи на египетската династия, но през 1908 г. е възвърнат към Османската империя), според подписания в Лондон на 17 (30) май 1913 г. договор ще се определи от Великите държави. През 1912-13 г. българската дипломация, основавайки се на овладяването на Кавалския залив, претендира за присъединяване на Тасос към Царството, ала след Втората балканска война Гърция остава единствен съперник на Турция за островите в северните води на Егея. През февруари 1914 г. с ноти до двете държави Великите сили оповестяват решението си повечето от островите, включително Тасос, да преминат под гръцки суверенитет. Младотурците обаче отказват да признаят това решение и отношенията между Атина и Цариград дотолкова се изострят, че само избухването на Първата световна война предотвратява нов сблъсък между тях.

В съюзническия договор между Гърция и Сърбия е предвидено първата да осигури свободен излаз на своята северна съседка през пристанището на Солун и водещите към него железопътни линии от Битоля и Скопие. На 10 май 1914 г в Атина е сключена конвенция, уреждаща достъпа на Сърбия до Егея през Солун. Избухването на Първата световна война осуетява реализирането на този проект, а след нейния край правителството в Белград завишава претенциите си за устройването на югославска свободна зона на Солунския залив.

В стремежа си да установят равновесие на Балканите през 1913 г. "неверните съюзници" пренебрегват българските основания за присъствие в западния дял на полуострова и затвърждават духа на "балканизация" в региона, станал пословичен през ХХ-то столетие. Заложените през тази година противопоставяне, недоверие и дори омраза ще преследват балканските народи и занапред, обричайки ги на демонично съревнование за надмощие и елиминиране на съседа. Трагичното стечение на обстоятелствата при странната подялба на Македония разкъса полуострова из сърцевината му.

18.05.1999

*”Прекрояването на Македония” – "Ние", бр. 6/1999

КАРТА
MAP
 

2. Пет държави в спор за една област - трудното разграничаване в Македония.**

Странната подялба на Македония през 1913 г. обрича нейното население на разделение, прокуждане, подтисничество, асимилиране. Основният етнически масив в областта - българите, са разпокъсани в четири държави, а няколко години по-късно много от тях, както и измежду турците, са принудени да емигрират. Този процес на договорно или насилствено изселване и досега не е приключил. И ако за турците е разбираемо да се приберат в своето отечество, изгнанието на българите от собствените им земи, населявани от тях повече от хилядолетие, беше равносилно на геноцид. Нациите, чиито държави предизвикаха този геноцид, изпитаха през следващите осем десетилетия пораженията от същото ужасяващо отношение към техните сънародници, останали в съседните страни. Трудно се наместваха народите в постосманското пространство.

Несправедливото разграбване на териториите на Македония затормозява взаимоотношенията между балканските държави, предизвиквайки спорове и конфликти за ревизиране на границите, наложени с оръжие. През Първата световна война България, заслепена от горчивината на предателството от 1913 г., се хвърли яростно в освободителен поход на запад и анексира Вардарска Македония, в съответствие с тайната спогодба, сключена с Германия на 24 август (6 септември) 1915 г. Според тази договореност Царството също така би могло да си възвърне и освободените през Балканската война територии в Егейска Македония, изгубени на Букурещката конференция след Междусъюзническата война. Година по-късно българските войски окупират Югоизточна Македония между реките Струма и Места, при това не без гръцко съдействие, макар през 1915 г. Атина да бе склонна да отстъпи само района на Кавала. Въпреки първоначалните успехи и неимоверното народно напрежение за осъществяване на справедливата освободителна кауза, войната приключва през 1918 г. с нова национална катастрофа.

На 27 ноември 1919 г. в парижкото предградие Ньойи сюр Сен България приема позорния за победителите мир. Тя губи от териториите на Македония 1021 кв. км (Струмишко) в полза на Кралството на сърби, хървати и словенци и 253 кв. км в южните поли на Родопите, присъединени към Гърция през 1920 - 23 г.

Следвоенното урегулиране води или поне набелязва други промени в Македония. На Парижката мирна конференция от 1919 г. италианската делегация излага проект за автономия на Вардарска Македония в рамките на Кралство СХС, но той е отхвърлен. Със Севърския мирен договор от 10 август 1920 г. се потвърждава гръцката принадлежност на остров Тасос, но едва след още една гръцко-турска война с Лозанския мир от 24 юли 1923 г. този проблем е окончателно приключен. Специален орган за решаване на спорните въпроси, възникнали след Първата световна война, т. н. Парижка посланическа конференция, се заема отново да очертае взаимно приемливи граници между Албания, Гърция и Югославия.

Югославските претенции към обширни райони в Албания са отчасти удовлетворени през 1921 г. Триединното кралство получава албански територии по границите на бившата Черна гора, в басейна на р. Бели Дрин (между тях източната половина на съседната на Македония област Гора, населена с българи-мохамедани) и коридор по левия бряг на р. Черни Дрин с пътя между Струга и Дебър. За сметка на тези придобивки Югославия е принудена да отстъпи на Албания българското градче Лин на западния бряг на Охридското езеро, а на юг от езерото Парижката посланическа конференция препоръчва да се създаде неутрална зона между двете държави. В този район през 1922 г. от Югославия е откъснат манастира "Св. Наум". През следващите години се води ожесточена дипломатическа препирня за принадлежността на манастира, който и сърбите зачитат като славянска светиня. Въпросът стига до Международния съд в Хага и, въпреки неблагоприятното за Белград решение на съда, през 1925 г. след двустранни преговори манастирът "Св. Наум" е предаден под югославски суверенитет, а албанците се задоволяват с няколко села в неговата околност.

През същата година се стига до споразумение и за границата между Гърция и Албания на юг от Преспанските езера, където гърците отстъпват 14 села, населени предимно с македонски българи. На 30 юли 1926 г. в Лондон е подписан заключителният протокол на посланическата конференция за границите на Албания, с който окончателно се поставят разделителните линии в западната част на Македония.

На 10 май 1923 г. Гърция и Югославия сключват в Белград конвенция за свободен транзит на последната през гръцка територия и през солунското пристанище, където да се отдели автономна югославска митническа зона, оставаща обаче под гръцки суверенитет. Въпреки демонстрираното съгласие, гръцкото правителство не е ентусиазирано да изпълни всички постановления на конвенцията, още повече че от СХС-кралството настояват българите в Егейска Македония да бъдат обявени за сръбско национално малцинство. Все пак през 1925 г. на Югославия са отстъпени 94 дка (60 дка на сушата и 34 дка под водата), където, независимо от споровете по статута й, започва застрояването на югославски пристанищни съоръжения. През следващите години е подписана още една конвенция, останала нератифицирана от атинския парламент, и едва на 17.03.1929 г. в Женева се стига до ново споразумение, според което се потвърждава правото на Югославия за 50 години да използва своя автономна зона на пристана в Солун и транзитен достъп до него. На следващата година с гръцки закон е узаконен окончателно автономният статут на югославската зона. По време на Втората световна война България поставя въпроса Солун да бъде обявен за свободен град, така че всички да могат да използват безпрепятствено неговия удобен порт, но развоят на войната не позволява тази идея, застъпвана още през 1913 г., да се осъществи.

През април 1941 г. армиите на Третия райх, подпомогнати от своите съюзници, разгромяват Гърция и Югославия. Веднага след това гръцките и югославските владения в Македония са поделени на българска, италианска и германска окупационни зони. Към Царството са присъединени териториите на Егейска Македония на изток от р. Струма и по-голямата част от Вардарска Македония, които бързо са приобщени към обществения живот на страната. Обширни пространства от западния й дял (Тетовско, Гостиварско, Дебърско, Кичевско, Стружко и Преспанско) са включени в пределите на Велика Албания, намираща се под италиански протекторат. Италианците контролират също западните райони на гръцките владения в Македония с главен град Костур (тези територии според договореностите от Виена, съгласувани между външните министри на Германия и Италия фон Рибентроп и граф Чано на 24 април с.г., е трябвало да бъдат включени към Велика Албания, но в тях така и не се настанява албанска администрация и дори се лансира идеята за създаването там на влашка държава), макар формално почти цяла Гърция да е призната за тяхна зона на влияние. Останалата част на Егейска Македония е под германска окупация, но се администрира от органите на гръцката колаборационистка република.

През 1943 г. български окупационен корпус заема земите между долните течения на реките Вардар и Струма (без Солун) и в Халкидика, ала те не са включени в пределите на България. Малко по-късно Италия капитулира и излиза от войната, а териториите, контролирани от войските на Дучето, попадат под германска окупация, като Албания формално възвръща независимостта си. Тогава в някои погранични участъци оттатък новата българска граница във Вардарска Македония са вкарани поделения на царската армия, макар че малко преди смъртта си цар Борис III отказва България да присъедини Северозападна Македония. Затова пък се съгласява българите да поемат контрола над Леринско и Костурско, ала ненавременната му кончина осуетява този ангажимент.

През септември 1944 г. започва изтеглянето на германските и българските войски от заетите територии в Македония. В нейния Вардарски дял възникналата през 1943 г. местна комунистическа партия (намираща се вероятно под контрола на българските тайни служби) провъзгласява на заседание на Антифашисткото събрание за национално освобождение на Македония, проведено в манастира "Св. Прохор Пчински" на 2 август 1944 г., създаването на Демократична федеративна Македония, което съответства на линията на Югославската комунистическа партия за формирането на югославска федерация. В западната половина на Балканския полуостров се появява втора държава на българите, но в нея до края на столетието ще доминират идеите на македонизма и антибългаризма.

Първоначално органите на ДФ Македония се разполагат на територията не само на цялата Вардарска Македония, но също и в някои покрайнини, намиращи се извън нейните предели (включени обаче от 1941 до 1944 г. към Царство България), а именно в значителна част от населените места в Качанишка, Прешовска и Бояновска околии. На следващата година сърбите започват настъпление за изтласкването на формиращата се македонска държавност на юг, така че тя да стане уязвима от по-големия си северен съсед. Първите опити са още от края на 1944 г., когато няколко сърбомански села обявяват, че се присъединяват към общини на Федеративна Сърбия и, въпреки че това решение на техните местни народни комитети не е признато от македонското ръководство, става ясно нежеланието на населението от междинните южноморавски и пчински райони да остане в състава на една от най-бедните бъдещи републики на Югославия.

През втората половина на 1945 г. сръбското ръководство осъществява решителна офанзива за прекрояване на македонските граници, не без помощта на национални ренегати от новото комунистическо правителство на ДФ Македония. На 3 септември Народното събрание на Сърбия приема закон за Автономната Косовско-Метохийска област, според който към нея, т. е. към Сърбия, се включва околията Качаник, включително десетина села, населени с албанци, разположени на юг от Качанишката клисура и следователно спадащи към състава на географската област Македония. На 21 ноември Министерският съвет на Македония приема "Уредба за броя, териториалния обхват и седалищата на околиите и местните народни комитети", подписана от подпредседателя на правителството Люпчо Арсов. С този закон от територията на Македония отпадат Буяновацка, Прешовска и Качанишка околии, намиращи се в Южноморавско и в Косово, но също и Търговищка околия, покрайнини от Козячка околия (включително манастира "Св. Прохор Пчински), райони на юг от Качанишката клисура и по горното поречие на р. Радика, които принадлежат географски на Македония. Така младата македонска държава е жестоко орязана със съгласието и съучастието на собственото си марионетно ръководство, а сърбите овладяват подходите към нейната вътрешност. Ала дори и тези граници се оказват правно неуредени и до днес те не са окончателно регламентирани.

Според конституцията от 1946 г. разграничаването на териториите на федералните републики трябва да се извърши от Народната скупщина на ФНР Югославия. През следващите години това не е сторено, въпреки което за административно установените граници между субектите на федерацията влиза в сила конституционното постановление за непромяна на границите им без тяхно съгласие. Веднага след приемането на конституцията обаче започва нов сръбски натиск за гранични промени, окръгляващи придобивките от 1945 г. От 1946 до 1953 г. ръководствата на НР Сърбия и НР Македония (в отговор на аспирациите към нея) поставят за разискване необходимостта от промяна на нерационалната териториална подялба помежду им. Първите искат нови територии от горното поречие на р. Пчиня с пет македонски села и преместване на граничната линия в района на Скопска Църна гора. Македонците претендират за района на юг от Качанишката клисура с 11 села и фабриката "Шар", също и за 8000 ха в Шар планина, а за манастира "Св. Прохор Пчински" и неговите околности спорът се точи през всичките години на съществуване на втората Югославия.

След края на войната Югославия се опитва да овладее по голямата част от територията на Македония. Възползвайки се и подклаждайки Гражданската война в Гърция, Тито възнамерява да присъедини обширни зони от Егейска Македония, където македонците (македонските българи) все още са значителна част от населението, и естествено погледът му е насочен най-вече към Солун. Левите сили обаче претърпяват неуспех и това му въжделение пропада.

По същото време Югославия се опитва да погълне Албания и България, ала среща решителния отпор на Сталин. От този период остава единствено договореността между Тито и Димитров, постигната в Блед през декември 1947 г., за отцепване на Пиринска Македония от България в замяна на Западните покрайнини. Раздорът в Коминформбюро и отлъчването на ЮКП осуетяват изпълнението на този безумен план. Югославия е капсулирана между двата противопоставящи се блока, в очакване на изхода от Студената война, чийто край отбеляза краха на тази изкуствено създадена и насилствено поддържана миниатюрна империя .

В началото на 90-те години югославската федерация мъчително се разпада. На 8 септември 1991 г. в СР Македония се провежда референдум за независимост, на който подавляващото мнозинство от населението гласува за отделяне, но също и за включване при необходимост в нова съюзна държава на южнославянска основа. (Мнозина виждат в тази формулировка, одобрена на референдума, възможност за уния между двете същински южнославянски държави, в които живее един народ - републиките България и Македония). На 18 септември 1991 г., точно 106 години след Съединението на Княжество България с Източна Румелия, е провъзгласена независимостта на Република Македония. Два месеца по-късно е приета нейната конституция, с което приключва началният етап на еманципирането й. На 15 януари 1992 г. България първа в света призна новата държава.

СР Югославия не бързаше да се раздели с бившето сръбско владение. Опасността от окупация на Македония от поделенията на югоармията продължи до тяхното изтегляне, а и по-късно сръбските военни части нееднократно бяха съсредоточавани в близост до граничната линия или дори я нарушаваха. От Белград отказаха също така да признаят общата граница, дълга около 250 км, под предлог, че тя не е точно определена и маркирана. Едва през април 1996 г. е подписана спогодба за нормализиране на отношенията между двете държави, предвиждаща започване на преговори по граничния проблем. Пет месеца по-късно е сформирана комисия с такова предназначение и започва работа за окончателно разграничаване на Сърбия от земите, окупирани от нея през 1912 -13 г. Скоро след това споровете по отдавнашните сръбски аспирации блокират работата на комисията. Кой знае, дали сега след войната за Косово много от сръбските претенции няма да се окажат напразни.

Вече почти век протича процес на парцелиране на Македония от балканските народи. Днес пет държави владеят дялове от нейната територия. Историята на поставянето на трайни граници между тези дялове показва, че с променянето им, с местенето им не може и не бива излишно да се експериментира, защото резултатите обикновено са трагични за самите Балкани. Отварянето им е изходът от стагниращото противопоставяне. А някъде най-добре би било границите изобщо да изчезнат. Може би през ХХI век.

18.06.1999

**”Македония – възторг и покруса” – “Ние” бр. 7-8/1999

КАРТА
MAP